I / II / III / IV / V / VI

Окръжен комитет на ДКМС окръжен съвет на ДПО "Септемврийче" Варна

В ЧЕСТ 25 ГОДИШНИНАТА НА ДИМИТРОВСКАТА ПИОНЕРСКА ОРГАНИЗАЦИЯ "СЕПТЕМВРИЙЧЕ"

Димитровската пионерска организация "Септемврийче" чествува славна годишнина - 25 щасгливи мирни години.
Пионерите от Варненски окръг участвуваха в съревнованието "Ти, Септември, ни донесе свобода и нов живот!" Те се запознаха с героичната история на Варненския край, с борбата на народа против фашизма и капитализма. Много пионерски отряди изучиха живота и дейността на своите патрони, посетиха местата на героични сражения, преминаха по бойния път на партизанския отряд «Васил Левски», срещнаха се с много партизани и ятаци.
Нашите пионери малко знаят за дейността на най-младите герои, които наравно с възрастните помагаха на партизаните, събираха храна, оръжие и сведения, закупуваха медикаменти и патрони, държаха се геройски пред полицията.
В тази малка брошурка се разказва за дейността на Апостол Панов и Славчо Милев от с. Вяла, Иван и Георги Христови от с. Дюлино, Велико Колев от с. Кривини, Стоян Димчев от с. Голица. Всички те тогава бяха на пионерска възраст. Но тяхното детство беше сурово и нерадостно. Срещите с полицията, тежките условия на борба и всеотдайната любов към народа създадоха от тях прекрасни хора. Всички те днес активно участвуват в изграждането на новия живот в нашата Родина.

СТОЯН ДИМЧЕВ СТОЯНОВ

Роден на 26.III.1930 година в с. Голица в семейство на ятака на партизанския отряд «В. Левски» Димчо Стоянов. Когато влизането на партизаните в селото станало опасно, връзката с ятаците била осыцествявана от Стоян, а срещите им ставали в неговата овчарска колиба.
Сега Стоян Димчев живее и работи в родното си село.

* * *

Беше краят на зимата на 1943 година. Дните се удължиха и слънцето по-дълго се задържаше над чукарите. Затопи се снегът, но нощем ставаше студено и той хрустеше като стъкло.
«Хрус-хрус, хрус-хрус...» - някой ходеше под прозореца.
- Кой е?
В стаята, в която спеше цялото семейство на бай Димчо влезе премръзнал младеж.
- Я, Кирил Горов! Къде си тръгнал в тая нощ?
Стопачката зашета край печката, постъкна огъня, поприготви туй-онуй за ядене. Децата се размьрдаха. Две големи любопитни очи гледаха нощния гост. За първи път Стоянчо виждаше нелегален. Краткият, задьхан разказ за това как полицаите подгонили ремсистите, а бате му Кирил успял да се скрие във вършачката, откъдето избягал през нощта, завладя въображението на момчето.
Не беше нужно да го предупреждават, Стоянчо знаеше, че не трябва да казва на никого за нелегалния, който се криеше у тях. След някой-друг ден беше установена връзка с партизаните и Кирил Горов замина при тях в гората.

* * *

Затвориха училището и в класните стаи се настаниха жандармеристите. Вместо детска глъчка от училищния двор се донасяше тропот на ботуши и дрезгави груби гласове. Замлъкна нзплашено школското звьнче.
Децата трьгнаха подир овцете към Мурджа и Хайдушките чукари. С тях тръгна и Стоянчо - синът на бай Димчо.
Недалеч от Мурджа се намираше партизанският лагер. Чуеха ли партизаните песента на Стоянчовия кавал, идваха при него за да изпратят на баща му вест да им донесе хляб или торба брашно.
Нощите в гората са тихи, изпълнени с особено очарование. Вслушваш се в нощната тишина и ти се иска да забравиш, че жандармеристи са блокирали селото и не дават пиле да прехвръкне.
Кучето изскимтя, хлопките на овцете едва чуто иззвъняха. Някой тихо го повика: «Стоянчо, Стоянчо!» Зад колибата нетърпеливо го очакваха двама партизани. Възложиха му важна залача - да отнесе писмо на Кольо Йоргакиев - терзия в селото. Момчето скри писмото в колана на потурките си, а на сутринта слезе в село и го предаде на баша си.
През ден момчетата се редуваха да ходят в село за хляб. Беше ред на Стоянчо. Той знаеше къде са постовете и предпазливо се провираше между шубраките. Съчките тежко изпукаха под нечии нозе. Момчето скри празните торби под една трънка.
- Стой!
Гората изтръпна. Сви се нощната тишина. Срещу момчето лъснаха дула на шмайзери.
- Казвай, къде си ходил?
- Една овца съм загубил и тръгнах да я търся. Пуснете ме! Ще ме бият нашите!
- Овца ли? А да си срещал шумкари в гората? Казвай!
Питаха го и го ритаха с подкованите си ботуши жандармеристите.
- Ще те убием пред майка ти!
Поведоха го към селото. Стоянчо все настояваше на своето:
- Търсих овцата по чуките.
Видя го майка му и писна, дойдоха и други жени.
- Оставете го, дете е!
- Дете ли? Втори път на място ще го разстреляме.

* * *

Момчето лежеше край огъня, уморено от безкрайното тичане след овцете и напрегнато се вслушваше - преди някое време Губерката и две партизанки от Каблешково слязоха към селото и вече трябваше да се върнат. Ето, лавнаха кучетата. Той скочи да ги усмири. Наблизо в тъмнината го чакаха партизаните.
- Я какъв си юнак! - радваха му се те. - Стоянчо, хайде да дойдеш с нас. Ще ти дадем пистолет. При нас има като теб юнаци.
Светнаха очите на малкия ятак - ще иде при партизаните!
- Той ни е нужен тук - отсече Губерката.
През лятото на 1944 година партизанският лагер бе открит. Жандармеристите обкръжиха отряда. Обръчът се затегна. Започна бой, който не продължи дълго - партизаните успяха незабелязано да се изтеглят. Мина време, докато жандармеристите разберат, че стрелят помежду си.
На Мурджа партизаните повече не можеха да останат и те тръгнаха към Сали Богдан. Натам подгони стадото си и малкият ятак.

СЛАВЧО МИЛЕВ СЛАВЧЕВ

Роден на 14.XI.1929 година в с. Бяла. Майка му - Добринка Милева е секретар на партийната организация в селото. Славчо Милев дълго време поддържа връзката на партийната организация със секретаря на РК на Партията в с. Рудник - Желю Дойчев и с нелегални от района. През лятото на 1944 година заминава за гр. Пловдив, където още по-активио се включва в борбата. Той е връзката на революционния щаб - ГК на РМС с нелегалните и партизаните. Помагал е на Слави Чакъров, Ангел Господинов и др.
Сега Славчо Милев е летец в Селскостопанската авиация.

* * *

Славчо много обичаше батко си Груд Пожарски. Той беше само няколко години по-голям от него, но всичко умееше да прави. Когато започнеше да му разказва нещо, по-добьр и по-умен от него нямаше. Разказваше му за далечни страни и морета, за самолети, за пътешествия; разказваше му за оная приказна земя, където нямало полиция, всички деца учели, а полята се обработвали с машини. Една мечта имаше Славчо - да намери тая страна, да я види. Но дойде страшният ден - 22 юни 1941 година - в който тая страна огромна, велика беше наладната от Германия. Щом научи страшната вест, Славчо веднага изтича при мойка си.
- Мамо, какво ще стане сега? Съветският съюз е нападнат!
Майка му спокойно отговори:
- Ами какво ще стане. Германците ще си счупят врата! Съветският съюз е непобедим!
Славчо решително тръсна глава:
- Мамо, ние трябва да помагаме на Съветския съюз!
- И това ще стане, Славчо, - каза майка му, - когато пораснеш. - А сега се приготви да отидеш до село Рудник при чичо си Желю.
Така започна да помага Славчо Милев на Съветския съюз. Дванадесетгодишен той вече поддържаше връзката на партийната организация в с. Бяла със секретаря на партийния район Желю Дойчев, пренасяше партийни указания, вестници, позиви, литература.
Когато играеха на дьржави, никое от децата не искаше да избере името Русия, а Славчо го избираше смело и радостно, играеше с устрем и възторг и винаги побеждаваше. Децата го гледаха накриво. След игрите той пак тръгваше из селото - помагаше на майка си да събере партийните членове.
Славчо беше отличен ученик. По всички предмети получаваше петици и шестици, но той не искаше и да погледне учебника по немски език. Огромна беше омразата му към Германия. Той разбираше, че борбата между Германия и Русия е на живот и смърт, затова постоянно молеше другарите да му възлагат по-сериозни задачи. Заедно със сестра си Магдалина събираха храна, дрехи, укриваха патрони, капсули, а после той ги предаваше на партизаните.
Един ден дойде предупреждението, че цялото семейство ще бъде арестувано. Решението беше взето бързо - семейството замина за Първомай, а Славчо отиде в Пловдив при вуйчо си - Гено Христов.
След дълги игри, след като станаха истински другари, неговият братовчед Никола Халваджиев (Колето) му каза, че има врьзка с нелегалните. Славчо, който до този момент не беше споменал нищо за своята дейност, също разказа за борбата из Камчийския край. Колето се зарадва много и още същия ден го заведе при нелегалните:
- Това момче има връзка с партизаните от Варненски край.
Думите му бяха посрещнати с радост - идваше още един другар в трудната и опасна борба.
Къщата на вуйчо му беше превърната в главен щаб на нелегалните от района. Заедно със своя братовчед, Славчо стана пръв помощник на нелегалните и най-сигурната им връзка с партизаните. Двамата - Славчо и Колето - нямаха минутка за отдих. Превеждаха партизани и партийни работници от една нелегална квартира в друга, помагаха на ранени партизани. През героичните дни на август до 9.IX.1944 година те бяха непрекъснато сред борците за народна свобода. Заедно с тях посрещнаха славния ден.

АПОСТОЛ НИКОЛОВ ПАНОВ

Роден в с. Бяла на 15.VII.1928 година. Включва се в революционната борба под влияние на двете си сестри-активистки на РМС. Арестуван от полицията и подложен на жестоки изпитания, той не признава нищо. След 9.IX.1944 година дълго време служи като офицер в Родопите. Сега живее и работи във Варна.

* * *

През есента на 1942 година една от сестрите на Апостол беше арестувана като активистка на РМС. Той реши да я намери... Когато попита в участъка къде е кака му Сийка, вместо отговор жандармеристите го изхвърлиха навън с ударн и ругатни. Горчивината на омразата заседна в гърлото му и го задави, доплака му се, но той стисна зъби и не издаде нито звук. В този миг се роди ненавистта му към фашистите. Четиринадесетгодишното момче разбра, че с тях не може да се разговаря по друг начин освен с езика на борбата.
Тази мисъл стана постоянен спътник в живота му.
В земеделското училище в с. Долен чифлик Апостол беше един от петимата членове на ремсовата група. От секретар-касиера на училището те узнаха, че директорът злоупотребява с парите, предназначени за учениците. А фасулът в ученическия стол готвеха без олио. Петимата обявиха гладна стачка. Последваха ги и другите ученици...
Беше обяд. На масата на директора се мъдреше препечена пуйка, искреше червено вино. Някой го извика отвън: «Ученици някакви искат да разговарят с вас». Те го посрещнаха с пълните чинии боб, после бързо напуснаха училището...
Тревожен звън на телефон. След два-три дни арестуваха три от момчетата. Сред тях беше и Апостол. Затвориха ги в общинското мазе, изпълнено с въглищен прах и стари вещи. Към полунощ влезе пиян стражар и започна да ги бие. Когато го заболяха ръцете, грабна един стол и се развъртя с него в ниското душно мазе. Едва успяваха да се спасят от ударите му.
Сутринта, пребити, ги отведоха при кмета. Пред него те държаха на своето: «Директорът краде държавни пари! Заслужаза си го!» Освободиха ги.

* * *

В борбата срещу неправдата Апостол беше получил първото си бойно кръщение. Той реши, че за да се бори успешно, необходима е много работа, много сила. Завърна се в село и започна да помага на сестрите си - тайно разнасяше вестници, списания, книги, агитираше младежите, много от тях привлече в редовете на РМС. На ремсистите от Бяла беше поставена задача да събират пари, дрехи и лекарства за партизаните. Момчетата работеха по чуждите лозя, събираха по нивите останалите слънчогледови пити, продаваха ги, а парите даваха за партизаните.
През лятото учениците работеха в общината - издаваха открити листове за излизане от селото.
В един горещ летен лен, когато всички се бяха изпокрили на хладина и караулите подремваха пред общината Апостол незабелязано се промъкна в общата канцелария и с ключа, който предварително беше приготвил, отвори бюрото на секретар-бирника. Ръцете му бързо прехвърляха книжата. Лицето му светна - 2 пачки патрони! Не са много, но все пак ще помогне на партизаните.
Тревожни дни и нощи настъпиха в село Бяла. Беше през май 1944 година. Тайно се подготвяше преминаването на някои комунисти в нелегалност, но предателство ги изпревари. Започна акцията против партизаните от Камчийсикя край. Селото гъмжеше от жандармеристи и войници.
Когато арестуваха баща им, Апостол и майка му бяха на нивата. След обяд по шосето откъм града се зададоха камиони, покрити с брезент. Хората бързо зопочнаха да се прибират. И те трьгнаха със свити сърца към селото. Едва влязоха в двора и полицаите дойдоха за Апостол. Майка му го стисна в прегръдките си:
- И него ли ще ми вземете? Не го давам.
Блъснаха я на земята и отведоха сина и. Затвориха го в училището, където беше и баща му.
Започна разпитът. Полицаите биеха с колани и дървета. Денем ги биеха, а нощем ги връзваха прави за акациите в училищния двор. През нощта Апостол почувствува, че въжето около изтръпналите му ръце се е разхлабило, дръпна по-силно и се освободи. Огледа се видя другарите си, разпънати като светци, с увиснали на гърдите глави. На съседното дърво беше вързан баща му.
- Бягай! - прошепна той - Поне ти да се спасиш!
Да бяга нямаше смисъл, все едно, куршумите им ще го настигнат докато прекоси дерето. Той безсилно се отпусна край дървото. Към сутринта дойдоха полицаите, пияни и зли и започнаха да ги бият. След три дни ги откараха във Варна. Отново бой, отново нечовешки изтезания. «Не знам, не видях, не чух!» - това бяха думите им пред палачите. Апостол беше - най-младият. Твърдостта и мъжеството на възрастните му даваха сила.
Колко дни са прекарали там Апостол не знаеше. Един ден полицаят отвори вратата и лениво изръмжа: «Излизай!» Отведоха ги при полицейския началник. Той искаше от тях да подпишат декларации, че се отказват от комунистическите си идеи. Най-напред се обърна към Апостол:
- Ще подпишеш ли?
- Не! - отговори вместо него баща му.
Никой не подписа. Не се предадоха и пред последното насилие.
От Изток идеха радостна вести - съветските войски бяха достигнали Яш - Кишинев. Наближаваше денят на свободата.

ИВАН ХРИСТОВ СТОЯНОВ

Роден в с. Дюлино в семейството на Христо Стоянов - Чеката - дългогодишен ятак на партизаните от отрядите «В. Левски» и «Народен юмрук». Отначало Иван се грижи за партизаните, които се намирали в скривалището, а по-късно събира сведения, патрони, закупува медикаменти.
Сега Иван Христов живее и работи в София.

* * *

Скривалището беше направено през есента на 1941 година и оттогава домът на Христо Стоянов - Чеката стана място, където спокойно можеха да се укриват партизани и нелегални от Бургаския и Варненския край. Когато отсъствуваше баща им, Иван трябваше да се грижи за скривалището, да следи за войската и полицията. Заедно с брат си Георги носеха храна на партизаните. Много често те влизаха при тях, четяха техните книги, с увлечение разглеждаха съветските списания, в които се разказваше за живота и труда на съветските хора, за трактори и комбайни.
Когато партизаните пристигаха в скривалишето и, уморени от дългия и опасен път, лягаха да починат, Иван влизаше в обора почистваше на конете, работеше в градината и пазеше да не дойдат неканени гости. Освен това той изпълняваше и други опасни задачи: ходеше по селата и събираше сведения, пренасяше оръжие, закупуваше медикаменти за ранените партизани.
Дойде пролетта на 1944 година - трудна, но героична. Зачестиха партизанските акции. Партизани от отряда «Народен юмрук» нападнаха морски пост близо до Несебър и взеха голямо количество оръжие и боеприпаси. Полицията и войската изливаха яда си над населението. Много села от Камчийския край осъмваха блокирани, много яташки и партизански къщи бяха запалени. На 8 май беше блокирано и село Дюлино. Иван бързо закова капака на скривалището. Не след много в къщата им дойдоха полицаи и започнаха претърсване. Влязоха в обора. С тях влезе и Георги. Един от полицаите му посочи конете:
- Отвързвай и извеждай навън!
Георги се приближи до ритливата кобила, но вместо да я отвърже той, незабелязано от полицаите, грубо я мушна в хълбока. Кобилата започна ожесточено да рита, да си върти главата на всички страни и да хапе. Полицаите не посмяха да приближат до нея, прегледаха набързо и излязоха навън. Кобилата беше завързана точно върху капака на скривалището. Претърсването остана без резултат. Безсилни да се борят с партизаните, озлобени от неуспеха на блокадата, жандармеристите се нахвърлиха върху Иван:
- Къде е баща ти?
Иван знаеше, че рано сутринта баща му замина в Балкана по важна работа, но отговори:
- На лозе отиде.
- Ще видим ние на кое лозе е отишъл. Тръгвай пред нас!
В училището, където доскоро учеха Иван, Георги и другите деца от селото, беше настанен ща бът на полицейските и войскови части. Отведоха го при дебел мустакат майор.
- Къде е баща ти?
- Кои хора идват у вас?
- Къде са партизаните?
Въпросите бяха последвани от удари. Победил болките, Иван твърдо и без страх отговаряше:
- Не знам. Не знам...
Иван не издаде скривалището, не издаде партизаните, които бяха в близката гора.
Много са партизаните от отрядите «Народен юмрук» и «Васил Левски», които с благодарност си спомнят дните, прекарани в скривалището в село Дюлино и за своя малък, но смел помощник Иван и по-малкия му брат Георги.

ВЕЛИКО КОЛЕВ СТОЯНОВ

Роден в с. Кривини на 18.XII.1928 година. Израснал в бедно селско семейство, познал отрано глада и недоимъка, Велико с голямо желание помага на партизаните.
След 9.IX.1944 годна Велико Колев работи в БМФ, а сега в органите на НМ.

* * *

Тежък беше животът на семейството на селския говедар Кольо Стоянов. Земя нямаха, а от тази, която им дадоха от общината, едва успяваха да изкарат до новата реколта. Данъците бяха много.
Големите синове рано трябваше да започнат работа. Бащата се разболя и легна на легло. Едва дочакаха Велико да завърши IV отделение и му казаха:
- Хайде, стига училище. То е за чорбаджийските деца. Ти да вървиш с кравите.
Много искаше Велико да ходи на училище, но не можеше да гледа как изнемогват другите за да изкарат хляба... И тръгна из планината, отначало с кравите на селото, а после и със свинете. Обичаше Велико да ходи из едрата гора - към Конака и Чотоклука. Чорбаджиите говореха, че гората била пълна със страшни хора - шумкари и всеки, който ги види, трябва да ги предава на полицията. Но селяните не ги предаваха, а им помагаха. Ходеше Велико из гората и очакваше да срещне онези хора, за които се приказваше в село.
Беше през есента на 1942 година. Велико водеше свинете из гората над «Коритото». Изведнъж сред гъстите храсти той видя плетена от лозина врата, а пред нея човек с пушка, който също го забеляза. Веднага се досети Велико какъв е този човек, отначало се поуплаши, но онзи се усмихна, остави пушката настрана и му махна с ръка:
- Не се бой, ела насам!
- Аз не се боя.
- Как се казваш?
- Велико.
- Баща имаш ли? Колко ниви имате?
- Баща ми е болен. Ниви имаме 12 декара. Оземлиха ни от училището и общината.
Партизанинът се замисли и попита:
- Ами брашно, жито имате ли?
- Ако имахме щях да уча, а не да паса чуждите свине, - отговори сърдито Велико.
- Такъв е нашият живот, Велико. Затова се борим ние с чорбаджиите и фашистите. Ето за такива като теб. Но ще дойде време, когато и ти ще можеш пак да се учиш и да растеш свободен и радостен.
Цял ден прекара Велико с партизаните. Той разбра, че лъжели селските чорбаджии, за да плашат народа; разбра за какво се борят и защо се крият в гората партизаните. Вечерта Велико отведе двама от тях в селото. Отиде при майка си и тихо и каза:
- Мамо, видях партизани. Това, което са ни говорили за тях не е вярно. Ние трябва да им помагаме. Трябва да им дадем храна.
Започна истинският живот на Велико Колев. Всеки ден той обикаляше съседните села, купуваше храна, събираше патрони, разузнаваше къде и колко полиция и войска има и съобщаваше на партизаните. Но един ден кметският наместник на селото доложи на полицията: «Абе, това свинарче..., забелязвам у него много купешки думи. Сигурно има връзка с нелегалните...». Откараха Велико в наместничеството. Казаха му:
- Разкажи ни сам всичко. Имаме сигурни сведения, че имаш връзка с партизаните. Къде са те?
Велико мълчеше и мислеше откъде ли могат да имат сведения. Отговори им:
- Не съм виждал никакви партизани!
Биха го, заплашваха го, но той отговаряше, че не знае нищо и че никога не е срещал партизани. Вечерта го освободиха.
Бедно живееше тяхното семейство, нямаха в къщи храна, но вечер Велико излизаше с пълна торба. И така много ани наред, много вечери, месеци.
Когато партизаните слязоха в селото, Велико отиде при тях и те го посре_наха с думите: «Ето го и нашият Велико».

ДПК "Стоян Добрев - Странджата" - Варна - N. 6143

КРАЙ